Яви се човек, изпратен от Бога, на име Йоан.
~ Йоан, 1:6

Преди Великден на 2008 година обичайната скандалност на българските политически и медийни хоризонти придоби подобаваща за такива сакрални дни висока символна натовареност. Министърът на вътрешните работи е обвинен в твърде интимна връзка с мутри. Абстрактното понятие мафия – обвързаност на властта и организираната престъпност – придобива конкретен човешки облик с плашеща буквалност. По неведомата воля на Върховния сценарист и имената на героите са характеристични – за да ни напомнят принадлежността на министъра към румено-червената му партия, която пък, от своя страна, отгледа мутрите като свои галени рожби. Докато партия, власт и мутри се галят помежду си и се гаврят с всички останали, насред града София застреляха мутренския Омир – писателя Георги Стоев. Опозицията иска оставка на министъра и на правителството, от Европа и САЩ ни мъмрят, вече примирени с нашите балкански безнравствени нрави, а президент, премиер и парламентарно мнозинство тип “три-пет-осем” са трогателно единодушни, че виновен пак е Костов.
Изведнъж на фона на този наш роден, тъй привично мрачен публичен небосклон, изгря една ярка комета и втренчи в себе си погледите на тълпата. Двадесет и три годишният Иван Ангелов, един от участниците в едно от телевизионните музикални състезания, обсеби не само вниманието на жури, водещи, участници и публика в предаването Music Idol (Мюзик Айдъл), но и успя за броени седмици да се превърне от почти неизвестен, начинаещ оперен певец, в една от най-обсъжданите личности в държавата, предизвиквайки дълбоки културологични анализи на “явлението” Иван Ангелов, космически обобщения за “нас българите” и държавата, в която живеем, възбуда сред издателите и потребителите на жълтата преса, бурна любов у мнозина и не по-малко бурна омраза у мнозинството. Дори само това толкова стремително спечелване на популярност, на което биха завидели експертите по политически маркетинг и реклама, превръща Иван Ангелов в явление, без кавички.
Отклонявайки се за миг от темата, да отбележа, че тези така наречени “телевизионни формати” допринасят значително за обогатяването на родната реч и често “феновете” спорят с “хейтърите” за “рейтингите” на своите “айдъли” на трудноразбираем за непосветените език. Но какво да се прави, такава е нашата локализирана версия на глобализацията и при условията на всеобща “мобилизация”, докато първолаците пращат “есемеси” по “жисиемите” си, госпожите, които по мое време бяха “другарки”, не успяват да ги научат на азовете и буките на грамотността.
Веднага трябва да си призная, че аз съм един от феновете на Иван Ангелов и идеята за тази книга възникна в един от интернет форумите (официалният на предаването), където с група съмишленици споделяхме, обсъждахме, коментирахме всичко свързано с него, което се оказа свързало нас, непознаващи се досега, живеещи по различни места на планетата, различни по възраст, манталитет, образование, професия, но докоснати и развълнувани по някакъв начин от личността на нашия общ герой и от сюжета, който той представи пред нас, от “филмчето” както сам го нарече той. Не съм музикален специалист и ще се опитам да се въздържам от категорични присъди за певческата дарба на Иван Ангелов. Не съм “културолог”, а може и да съм, без да го знам, защото не ми е напълно ясно като що за животно е това културологът, но ще се постарая да бъда и културен, и логичен. Не са ми достъпни и някакви големи тайни от живота на Иван Ангелов, от задкулисните заговори и разговори на продуцентите и сценаристите на шоуто, не съм посветен в световната конспирация, движеща съдбите на народите и техните “идоли” по неведомите пътища на своята върховна воля. Като обикновен зрител бях изправен пред чара и загадката на Иван Ангелов, въвлечен в конфронтацията на оценките и интерпретациите на неговите изяви, провокиран от развиващите се пред очите ми “филмчета” и най-вече от тоталната война срещу него – да осмисля отново проблеми като “мярката” на сценичното поведение, границата между недостатъчната и “прекалената” артистичност на артиста, за употребата на властта при смазването на различните и унищожаването на талантите, за претенциите на едно докарало страната си до катастрофа поколение да налага насилствено своите стереотипи на младите, принуждавайки ги да емигрират отвратени, за причините да нямаме барем един Нобелов лауреат за цяр на шизофренно раздвоеното ни между мания за величие и комплекс за непълноценност национално самосъзнание. Подготвяйки, с наближаването на Великден, съзнанието си за празнуване на тайнството на Възкресението Христово, съзирах в краткия сюжет на участието на Иван Ангелов в Music Idol 2 странни паралели с основополагащия за нашата цивилизация евангелски разказ. Иван Ангелов се появи пред нас, каза ни чрез текстовете на подбраните от него песни, че той може да промени света, че ако с една песен светът може да стане по-добър той ще ни я изпее, каза ни, че НИЕ сме света и НИЕ сме Децата, каза ни, че нашата грижа е проста – да живее родната ни страна, каза ни го на английски, на италиански, на руски, за да е сигурен, че ще го разберем. Много от нас чуха посланието му, разбраха го и повярваха в него, но фарисеите също го разпознаха и го обвиниха в собствените си грехове. Продуцентите, следвайки примера на Пилат Понтийски, си измиха ръцете, като предоставиха на българския народ да гласува за изгонването му или за спасението (си). Иван Ангелов бе подложен на жестоко публично бичуване и изгонен от шоуто по волята на народа, който гласува “Разпни го!”. Знам, че подобни аналогии често са повърхностни и твърде рискови (Бийтълс за една бройка да провалят кариерата си в САЩ с изказването, че са по-известни от Иисус). Споделям това свое усещане за дежавю не за да го налагам като общовалидна и задължителна интерпретация, а като едно допълнително оправдание за този мой опит да разгледам по-детайлно и да осмисля това, което се случи пред очите ни.
Какво се случи? И тази история, като всяка друга, може да бъде разказана по много различни начини. Най-кратко и безоценъчно разказано се случи следното: един от кандидатите в телевизионния музикален конкурс Music Idol 2 изпя няколко песни, стигна до финалния тур и по предложение на продуцентите беше изгонен от предаването след гласуване на зрителите против него. В тази случка едни разпознаха закономерния провал на един “клоун, без никакво покритие”, на един “селянин от Айтос”, който освен грубо и просташко поведение не показа нищо друго и се наложи да бъде натирен, защото безмозъчни пубери, харесващи простащината, гласувайки за него пречат на другите – млади, талантливи и с перфектно домашно възпитание певци, да се изявят и честно да спечелят състезанието. Други прецениха, че Иван Ангелов е надарен певец, но с неуместното си сценично и извънсценично поведение сам погубва таланта си. Трети разпознаха в него бунта на един млад и можещ човек срещу закостенялата, ретроградна, опростачена обществена, политическа, медийна среда, налагана ни в частност и чрез Music Idol. И т.н. В интернет форума в официалния сайт на предаването се написаха над 100 000 мнения, посветени на него в над 1000 теми*, докато общият брой мнения за останалите 12 участници е с повече от порядък по-малко. Това означава, с математическа строгост, че той е средно 100 пъти по-интересен от всеки един от другите финалисти. И това не е чудно, защото дори при най-доброжелателно отношение към някои от тях, най-доброто, което може да се каже е: “Еди кой си/коя си има хубав глас. Много ми харесва как пее.” Край. Точка. Друго няма. При Иван Ангелов има много друго и стотици обширни, добре написани, разнообразни коментари във форума показаха, че той е провокирал с цялостното си присъствие много мислещи хора да си зададат отново важни, същностни въпроси за действителността, която живеем и която създаваме. Скандалността на Иван Ангелов надхвърли привичното жълто-булевардно и махленско-клюкарско равнище на местната “звездна” слава и издигна конфликта му с продуцентите, журито и ненавиждащата го част от публиката до нивото на истинска драма.
Кои са персонажите в тази драма?
Продуцентите** и по съвместителство водещи на шоуто – две недоучили актьорчета, пробили си път в телевизионния ландшафт, опорочавайки идеята за необходимостта от публичен сблъсък на различни мнения, чрез свеждането ? до кресливо надвикване в ефир на хора случайни, незадълбочени, търсещи лесна и евтина популярност. Вместо да покажат реалните противоречия на възгледи, ценностни системи, виждания за миналото, настоящето и бъдещето на страната ни, те дадоха трибуна и сами станаха рупор на ширещите се и без тях простащина, цинизъм и вулгарност. В първото издание на Music Idol, където те бяха само водещи, им бе дадено прозвището “опосумите”, което им лепна с лекота, защото те сами вече бяха изградили образа си на двоицата зли слуги, познат от детски приказки, комикси и анимационни филмчета. Нямаше как да очаквам от тях друго, освен да се утвърдят в ролята си на безименни злобни гномове.
Председател на журито е Вили Казасян, дългогодишен диригент на оркестъра на БНР. В тоталитарните времена той организираше подобен конкурс за млади певчески таланти, наречен “Тромбата на Вили”, където подборът се основаваше на принципа на властовия произвол и авторитарността – ти си пееш и щом Вили свирне с тромбата си, си безапелационно отсвирен. Донякъде е странно да се възложи на същия човек да води журито в един конкурс, базиран на съвършено друг принцип – демократичността, където преценката и изборът са изцяло предоставени на публиката, а функцията на журито е да извърши предварителния подбор, за да сведе хилядите кандидати за слава до една приемлива бройка, а след това само да помага за ориентирането на зрителите, като коментира професионално изпълнителите и изпълненията. Не че не признавам правото на човек да се променя, особено когато е към по-добро – всички видяхме как бивши комунисти и яростни борци със световния империализъм, в последните години не само че на думи приеха капитализма и демокрацията, но и на практика станаха върли капиталисти, експлоатиращи, според собствената им концептуална терминология, трудовите класи. И все пак, който е държал в ръка тромбата на абсолютната власт, трудно ще се пренастрои да може да чува, а камо ли да приема чуждо мнение.***
Членове на журито са певиците Люси Дяковска и Есил Дюран, и бившият бас-китарист Димитър Ковачев – Фънки, сега бизнесмен, организиращ концерти на чужди изпълнители в България.
Люси Дяковска, пееща в немската женска група No Angels е по-известна с това, че е лесбийка, отколкото с пеенето си, и би трябвало да се очаква да проявява разбиране и толерантност към различността. Но не би…
Есил Дюран, завършила джазово пеене в консерваторията, но насочила музикалната си кариера в по-комерсиалното русло на жанра, който почитателите му наричат поп-фолк, а противниците му – чалга. Нравоучителни тиради и призиви към “сериозност” са последното нещо, което очаквахме от нея. Но дочакахме…
Димитър Ковачев – Фънки бивш бас-китарист на група “Ера”. Слушах една изпълнена от него песен, където се справя добре с имитирането на бучене на повреден съветски трактор, но не бих се заклел, че е в състояние да изпее правилно гамата, макар и той да е завършил консерваторията. Като предприемач в музикалния бизнес от него можехме да очакваме нюх към един млад талант, който може да се превърне в оригинален продукт на музикалния пазар. Като рокаджия и самообявил се враг на чалгата, можехме да очакваме съпричастност към бунтарството.
Признавам си, че не съм безпристрастен, говорейки за членовете на журито, но това, което те вкупом извършиха, създаде у мен дълбоко и трайно отвращение към всеки един от тези хора. Всъщност, ако Иван Ангелов не беше събудил у мен интерес към предаването им, всички те, с изключение на Вили Казасян, щяха да останат за мен практически неизвестни и съвършено безразлични. Единствено съучастието им в едно колективно злодеяние ги превърна, в моите очи, в нещо различно от хора сиви, тривиални и скучни, превърна ги в съвременна интерпретация на вековечния образ на палачите на таланта.
Главният герой – Иван Ангелов. Той безспорно е с най-сериозна музикална подготовка сред участниците. Безспорно е най-забележимия, най-различимия, най-обсъждания... Ето защо му посвещаваме тази книга.

~ Светакети Аруни****

* Това са цифрите до края на Мюзик Айдъл 2. Но те са и по-големи, тъй като се трият непрекъснато теми и мнения от подфорума на Иван – къде по обясними, къде по неизвестни и неясни причини. – Б. р.
** Продуцентска компания “Междинна станция”, собственост на Иван Христов и Андрей Арнаудов. – Б. р.
*** Добре е да се допълни обаче, че не сме видели г-н Вили Казасян да се изразява крайно, остро и/или преднамерено грубо за никой от участниците. Единствено симпатиите му към Ясен бяха категорично заявени публично. – Б. р.
**** Светакети Аруни (aruni във форума на Мюзик Айдъл) – поетичният псевдоним на Светлозар Ковачев, 49г., заимстван от името на герой в Чхангодия Упанишада. – Б. р.